“Карикатури...още и още..
Те нямат живот, липсва им краската на щастието, но са част от мен, нещо като скромен подарък от мен за теб.

(Скромността никога не ми е била присъща, но сега ще се опитам да те заблудя.)
Това е поредният, който ще получиш..и който отново ще е по-важен от предишния, както и всеки следващ, както и този след него.
Къде забрави всичкит подаръци?
Успя ли да ги скриеш някъде, където да не ти напомнят за реалността?
Явно бях права, че те не са нищо повече от вещи за теб, а за мен - те си остават всичко, което бих могла да притежавам.
Засмукан от слепотата си ти не знаеш, че аз съм тук, около теб.
Чакам да бъдя почувствана, да бъда намерена.
Чакам утехата, защото пак съм паднала в калта и не знам как да се изправя.

Стоиш така студен, без дори да ме поглеждаш във очите, без дори да смееш да изречеш името ми.

Толкова ли много се променихме?

...Колко още трябва да рисувам, за да видиш това, което се случва вътре в душата ми?
Не ти ли стига, когато ти казвам, че искам да поговоря, че искам да споделя?
Не ти ли стига това, че казвам, че си ми нужен не само като слушател, а като човекът, който всъщност си ти?
Не е ли достатъчно това, че си единствен и незаменим за мен, че мога да те наричам с безброй имена и в края на деня аз за теб си оставам един пъзел?
Едва ли ще е достатъчно да кажа и "обичам те"..

Тогава малките частички от мен лесно ще се наглобят.
Не мога да го опиша по друг начин, не ми оставяш друг избор.. а ти все не виждаш ..и си сляп и днес и утре..и вчера беше, спомням си го много ясно..

Аз не спирам да те наблюдавам, доставя ми удоволствие.
Но..как да забравя лика на самотата?...
Къде си, приятелю, нали щеше да си тук, когато имам нужда?
Отговорът е един.
Пак те няма.
Да плача ли - едва ли бих го сторила днес..
Старите методи понякога се оказват безсилни пред болката на сърцето.
Кога те е имало, че да искам сега да си тук?
Мръщя се, защото се подлъгах, а не защото си ме излъгал.
Мога да простя на теб, но не и на себе си.
Кога спря да виждаш, приятелю?
Кое бе „чудото”, което притъпи сетивата ти?
Което ни отпрати в два противоположни свята..
Не, аз не те критикувам.
Единственото, което правя, това са само жалки опити, които ще останат заключени само в този момент за света, а за мен - те са вечни..
Треперя сега, коагто трябва да пиша за теб, защото не знам дали искам ти да видиш, не знам дали искам ти да знаеш, че ми трябваш.
Дали трябва да ти го казвам?

Не си ли го разбрал?
Не мога да призная нещо, което ти вече знаеш, защото така повтарям и повтарям..и винаги се озовавам на едно и също място..

Началната точка, тя остава непроменена.
Това ли искаш за мен?
Ако отговорът е "да"..вече можеш да се наречеш Щастливец!”