Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.12.2010 00:10 - От всички гадости по малко...
Автор: lovepofusion Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2213 Коментари: 10 Гласове:
7

Последна промяна: 13.12.2010 02:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Все още нищо не се е променило. Мина доста време откакто си мислех, че щаститето ще дойде неочаквано, почти нетърсено. Разочаровах се достатъчно много пъти, за да съм сигурна, че и този пореден няма да достигна върха на възможностите си. Срамувам се от това свое признание. Винаги съм била максималистка, перфекционистка по отношение на реализирането на мечтите ми. Не съм сигурна, че все още имам способността да определям поне частично настоящето си. Впускам се по течението, искам да живея за момента, но никога не се получава на 100%...което ме кара да се чувствам още по-нищожна, още по-незначителна. Искам да имам способността да променям, да моделирам, да опознавам, без да се залъгвам, че мога да получа абсоютно всичко, защото това са само и единтвено миражи, които не могат да откликнат на действителността. Сама за себе си съм сигурна, че от прекалено дълго време не съм писала нищо стойностно, нищо, което да ме накара да изтръпна, след като го прочета. Замислям се дали не съм загубила дарбата, която ценя толкова високо. Мисля, че поех по един напълно противоположен на самата мен път, мисля, че изборите, които направих, постепенно ме отдалечават от моята истинска същност. Снощи чух нещо, което не ми хареса особено.. Господ възнаграждавал хората с разнообразни дарби, с таланти, с очакванията, че те ще ги развият и ще ги превърнат в свое най-усъвършенствано качество... Тези, които захвърлят дарбата си, тези, които се отрекат от това, което им е било дадено по рождение .. биват наказани. Аз не знам от кои сам..единственото, което знам е, че наистина не вървя в посоката, в която се предполагаше, че трябва да поема. И някой ще каже, че няма точно определен път, че няма верен и грешен, а просто кръстопъти, на които всеки сам определя в каква посока да поеме.

На моменти се чувствам много добре, безгрижна, своеволна. В други моменти плача истерично, искам да съм щура, да не мисля, да се отдам на моментното си състояние. И не знам кое съм аз.... дали съм огъня или водата.. дали съм себе си или някой друг. Още по-лошото е, че аз не знам дали искам да съм доброто или лошото. Толкова много пъти съм била доброто, а след доброто всяко едно действие е било осъждано както бива съден непознат. След доброто всяка една грешка е едва ли не фатална, фрапираща, непростима. Може би ако започна с лошото...доброто след това ще бъде оценено, ще бъде прието като уникален жест на човечност и ще бъде запомнено.

И ето ме тук, във влака, отново на път към мястото, което вече наричам „дом”... към мястото, което ме кара да се чувствам свободна и спокойна, в свои води. Имам усещането, обаче, че колкото повече позволявам на хората да се докоснат до съзнанието ми, толкова по-трудно ми е да запазя усмивката си пред тях. Искам да споделя, искам да бъда разбрана. И може би след като това се случи...ще мога да се усмихвам наистина, с желание, с искреност.

Обикновените неща ми се струват все по-безлични и неинтригуващи. Провокирам хората около себе си ..искам да видя доколко те държат на мен, експериментирам..и в много от ситуациите експериментите ми са дотолкова ефективни, че осъзнавам, че броят на хората, които истински държат на мен е неописуемо малък, но все пак съществуват и такива хора! J

Не мога да кажа, че съм се предала без бой. Опитах се да съхраня единственото нещо, което ме поддържаше невероятно превъзбудена. Съжалявам единствено, че това „нещо” не съм самата аз, а е друг човек. Предполагам няма нищо по-хубаво от това да бъдеш достатъчен сам на себе си и да не се нуждаеш от други хора, за да си щастлив, но това би означавало, че си привикнал до такава степен със самотата, че човешката компания не е нищо повече за теб, освен една досада.... опитах се да харесам друг, насилих се да мисля за друг, насилих се да бъда възможно най-много време около него, за да залъжа глада си за ласки, за обич. Колкото и банално да е – това е, което мисля, че искам, но страхът ми, че най-накрая аз ще съм тази, която ще страда, ме възпира да си го призная. Не мога безгрижно да захвърля миналото си, да го игнорирам, да се преструвам, че никога не се е случвало. Това би била наистина необмислена и детска постъпка, дори и не мога да се замисля върху това, поради простата причина, че практически това е „невъзможно”...

В момента който и както и да се опитва да ми обяснява, че нямало невъсможни неща и истории от подобен характер и с идентичен смисъл – няма да ме убеди в нещо противоположно на моите собствени виждания. Може би след време ще съм склонна да приема подобно изказване, но сега се нуждая от пространство, от определен период от време, през който да се изясня със себе си. Ако и тогава не се получи – вероятността да се върна обратно към тази моя слабост е доста голяма, но не мога да правя подобни предположения... времето ще покаже.

Искам да пофилософствам със себе си поради простата причина, че в момента не мога да намеря човек, който да ми влезе под кожата по такъв начин, че да ме разбере, поне частично, ако не изцяло. Така и аз ще съм доволна, че съм споделила, а същевременно няма да съм натоварила никого със случващото се в живота ми. Единственият недостатък е, че нямам възможността да получа поне съвет..съпричастност... нямам възможността да видя разбиране в очите на събеседника си.  Но и това е добро начало. Научила съм се, че за да приемаш действителността по-спокойно ти е необходима голяма доза оптимизъм.  Дори и да е временно, позитивното мислене смекчава реалността, разкрасява я по един необикновен и странен начин. Непредсказуемото в случая е, че след като свалиш розовите очила реалността те връхлита с такава сила, че си почти неспособен да отвърнеш на удъра, да съхраниш себе си, да преодолееш непознатото чувство на болка, на задух. И казвам непознато поради простата причина, че всяка една мъка, всяка болезнена мисъл е уникална. Това, че един път си нараняван не значи, че следващия път няма да те боли, че ще си подготвен и няма да ти се отрази психически. Както всяко чувство, обвързано с щастието е уникално само по себе си и неповторимо, сравнявайки го с останалите ни житейски преживявания, така и всяко усещане за болка, всяко нараняване е обвързано с усещания, които едва ли някога ще се преповторят в живота ни.... Или поне това е моето виждане за нещата.

Искам да се спра и на още едно човешко „качество” – егоизмът. В последните няколко месеца се убедих, че няма по-пагубно нещо в човешкия характер от егоизма, особено когато става въпрос за взаимоотношенията между двама „влюбени”. Егоизмът не позволява на едната полвинка да осъзнае необходимостта от компромиси, а другата полвинка привиква с мисълта, че независимо от това, което се случва, след като обича е задължена да прави изключения от собствените си вярвания и разбирания, да прави компромиси, които не си е и помисляла, че е способна да извърши заради друго човешко същество. И като капак на всичко останало се наблюдава една неблагоприятна тенденция, според която...колкото повече даваш, толкова по-малко получаваш..или за да конкретизирам ...в моя случай  - не получаваш нищо. Единственото, което те съхранява е идеята за това, че си направил нещо повече, че си постъил „правилно”, „етично”...  раздаваш себе си, раздаваш енергията си, впускаш  се напълно в романса, който сам си си създал и си въобразяваш, че ще е вечен. Истината е, че още на следващия ден, когато се събудиш, някъде дълбоко в себе си си осъзнал, че това не е реалността, че не всичко около теб е толкова прелестно, колкото ти се иска, но простичко казано – не искаш да се нараняваш веднага, след като си получил толкова много, веднага, слад като си се почувствал щастлив. Може да бъде стравнено с инстинкта за самосъхранение... само че в едно малко по-различно приложение, обвързано с душевността повече, отколкото с  телесното измерение на човека.

И най-накрая идва заблудата. Идва мисленето, че всичко изведнъж някак си магически ще се промени. Идва надеждата, че добрата вълшебница няма да те пропусне, че ще промени и твоя живот и всички ще заживеем щастливо. И тук започва никога неспиращото чакане. Чакане, което сякаш никога няма да свърши, както няма да умре и надеждата. Съществуват просто и единтвено оскъдни моменти, в които си мислиш, че всичко е започнало да се подрежда, моменто щастие, което още повече те кара да търсиш постоянната промяна. И на това ниво осъзнавам, че оптимизмът, с който си мислех, че ще успея да контролирам живота си, се е превърнал в измама, в маска, която постепенно разкъсвам на парчета и с удоволстве унищожавам всяка частица от нея.



Тагове:   малко,


Гласувай:
7


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - !
13.12.2010 01:10
Браво, Ели! Не знаех, че пишеш. Харесва ми!
цитирай
2. lovepofusion - ..
13.12.2010 01:11
Благодаря ти :)))
цитирай
3. анонимен - Interesno mi e...
13.12.2010 18:18
Interesno mi e dali vsi4ko koeto si pisala e isitina i ti se e slu4valo?!?
цитирай
4. lovepofusion - ;)
13.12.2010 18:20
В голяма степен - да:) Защо това поражда интерес? Хората просто го четат, някои намират частица от себе си, харесват го, изразяват мнение... Други не го харесват и преминават към следващия блог :)
цитирай
5. анонимен - A ti za6to se opitva6 da izbqga6 ot ...
13.12.2010 18:22
A ti za6to se opitva6 da izbqga6 ot sebe si? Ili pone az taka go razbiram
цитирай
6. lovepofusion - Никога не съм искала да бягам, но ...
13.12.2010 18:26
Никога не съм искала да бягам, но пончкога се получава. Не ми харесва мисълта да съм постоянно на едно място.. да съм в застой. Това е и причината да искам да променям настоящесто си..в рамките на възможното, а понякога и на невъзможното:)
цитирай
7. анонимен - 6te bade li neudobno za teb ako te ...
13.12.2010 18:29
6te bade li neudobno za teb ako te popitam na kolko godini si za6toto naistina mi haresva na4inat po koito misli6. otli4ava se. vypreki 4e ot tova koeto pro4etoh stigam do izvoda 4e predpo4ita6 da pi6e6 za bolkata otkolkoto za 6tastieto! za6to?
цитирай
8. lovepofusion - Не мисля, че годините са от значе...
13.12.2010 18:31
Не мисля, че годините са от значение, когато искаш да споделиш нещо... когато искаш да разкриеш частица от себе си :) А..относно другия ти въпрос... и аз самата не знам отговора. Може би предпочитам..когато съм щастлива да изживея момента и да се възползвам от възможността да се насладя на всеки миг.... :)
цитирай
9. анонимен - i dvata otgovora sa dosta dobri. ...
13.12.2010 18:33
i dvata otgovora sa dosta dobri. izmakna se takti4no :)
цитирай
10. lovepofusion - Има такава вероятност :)
13.12.2010 18:34
Има такава вероятност :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lovepofusion
Категория: Лични дневници
Прочетен: 70736
Постинги: 51
Коментари: 90
Гласове: 393
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол