Спомням си моменти от миналото толкова цветно и наситено. Когато бях малко момиченце, това, което ме мотивираше беше парченце шоколад, с което родителите ми ме примамваха да се прибера от улиците. Представи си, каква жертва! Това, което ме изпълваше беше едни 15 минутки, прекарани да лежа върху гърба на баща ми, след като той ме е молил да му правя масаж след тежия работен ден. А това, което ме правеше най-щастлива беше играта, безспирната, невинна, искрена игра. Без мисли, без разсждения, бягане, криене, викане, смях.
Липсват ми онези времена на свобода и диво щуреене из улиците на родния ми град.
Жалко, че днес не мога да кажа, че децата ми биха могли да усетят този въздух, пропит с енергия и безспирна игра (е, освен по отношение на шоколадоконсумирането).
Години по-късно аз търся обратния път към това чувство, копнеейки да полетя с широко разперени криле над планини и океани, търсейки вътре в себе си мястото, където всичко започна, корена на съществувне, пламъка на живота, глобалния енергиен поток, независимо как би се нарекло, важното е и ти, и аз да си спомняме за чистотата и любовта към живота, на която сме способни.
Какво ни свързва с огромната космическа сила на потенциална енергия, която изобилства в съзнанието на хората, намерили себе си в своето личностно призвание по пътя към себереализиране?
Няма вкус и мирис, никакви физически характеристики, но оставя следа след себе си, едва доловима и осезаема. Подсъзнанието ни ежедневно се препрограмира, свързва се с миналото по някак си автентичен начин, за да намери извора и взаимовръзките, откъдето идват тези безмълвни знаци на съществуване. Търси продължителнотта, този истински себе си, който сме изгубили в процеса на развиване на цивилизациите - потенциалът на човешкото същество такав, каквато ни е представен, че трябва да бъде срещу този, който би могъл да е. Болката от тази загуба е почти физическа, осезаема. Последствията - почти видими, на една ръка разстояние. Усещането - парализиращо и неконтролируемо. Хората с по-развинтено въображение биха казали, че загубата е реална.
Обществото ни принуждава да бъдем хамелеони, които тряба да могат успешно да се адаптират, без да нарушават космическия ред на нещата и обстоятелствата и често това се състои в неосъзната вътрешна душевна метаморфоза, която отнема индивидуалността ни и преустановява жизнения ни кръгорват. Процесът на обучение никога на сприра с уроци по възходи и падения. Амбициите, мечтите, копнежите по една отдавна загърбена душевна простота и свобода отнемат толкова голяма част от енегрията ни всеки ден, че в един момент се оказва непосилно за нормалния човек да бъде адекватен към средата. Чувстваме се уморени, изхабени, употребени от някой друг. Целият този енергиен потенциал е бил манипулиран от някой друг, всеки друг, но не и от теб. Този някой друг е взел жизнената ти енергия и я е превърнал в свой ресурс. А ти спиш. Без да подозираш, че нещо липсва или игнорирайки липсата. В този дълбок сън гониш морали, наложени от обществото с граници и правила. Съобразяваш се с общоприетия порядък. Мислиш как да задоволиш прищевките на всеки около теб, но не и твоите собствени копнежи, търсейки одобрение от системата, семейството, и цялото общество. И си недоволен, не си щастлив. Но си казваш, че така е трябвало да бъде. Че това е твоят път. Че все някой в целия космически план трябва да поеме отговорнотта и да носи бремето на ежедневието на плещите си, за да избави другите. Взимаш ролята на жертвата. Дори и на моменти ти се иска да се потупаш сам по рамото и да си благодариш, че си толкова сърдечно и обгрижващо същество. И се луташ - едно безкрайно лимбо от емоции, морали, норми на поведение. Спиш токкова дълбоко, че хъркането ти се чува надалече и смущава будните. Заровил си глава в пухкава и удобна възглавница, тя си е само твоя. Никой не може да ти я вземе. Там в съня си изпускаш тънка струйка лиги по отминалите мечти, планове, желания. Знам, картинката е грозна, но по-грозно е истинското и задълбочено осъзнаване, че някъде дълбоко в себе си знаеш, че не те лъжа, че не те съдя, че не те обвинявам. Просто искам да бъдеш капитана на своя кораб.
Спиш. Дълбок зимен сън. Страх те е да се събудиш, защото пази Боже някой ще иска нещо от теб, а ти не искаш да даваш. Искаш това, което е твое да си е твое, а когато можеш да се възползваш - с удоволтивие грабиш от общото, без да внасяш капчица от себе си. Превръщаш се в консуматор на общи блага и ресурси, без да те интересува кое от къде е дошло и как е стигнало до теб, без да си заинтригуван от производствения процес. И кой си ти, че си мислиш, че можеш да си играеш на господар на даровете на живота и енергията на цялото? Кое те направи толкова всемогъщ и безпределно самовглъбен, че забрави, че в живота съществува най-примитивната форма на икономическа зависимост, определяща фундаменталните взаимоотношния за пропорцията между вземането и даването, търсенето и намирането?
Кой си ти да мислиш, че Ти си приоритет в този моемнт, тук и сега в космическата йерархия? Май си забравил от къде си тръгнал и кой си бил в деня, когато си роден.
В този сън, кажи ми, какво те запалва? Какво те прави щастлив? Какво изпълва твоето съществъване и те провокира да бъдеш и да продължаваш да растеш?
Какво сънува тази нощ? И защо го остави да бъде само сън? Може би, защото беше поредният кошмар, в който твоят живот бе под лупа, но дори и след детайлен оглед на листа с качества, които те описват, не откри никъде и следа от своето собствено самоуважение.
Когато неизбежният момент на пробуждане настъпи има две опции - или ще е твърде късно, защото вече доброволно си се предал и си отказал вякакъв контрол върху живота си, или ще е “просто” късно, защото ще осъзнаеш, че много голяма част от твоето съществуване е преминала в мрак и мъгла. Днес и сега е моментът, в който трябва да разбереш сам за себе си дали искаш само да закъснееш за събитието на твоя живот, или искаш да го пропуснеш изцяло? То вече е започнало, само дето ти не си диригента. Ти си част от публиката, опитваш се да разбереш какво се случва, но не ти е ясно. Някакви объркващи и необясними събития се случват пред очите ти, всеки момент преминава през теб толкова бързо, че по някаква причина на теб не ти остава дори и миг да реагираш. Чувстваш се безнадеждно безпомощен и сякаш представлението иска да те унижи и обезкуражи. Една голяма подигравка с теб, с това което си, това което си мислиш, че си и това, което не си успял да бъдеш.
Събуди се! Отвори широко очи, огледай се!
Знам, че се страхуваш. Често се случва, че хората, които се отказват от нещо определено в живота си се чувстват несигсурни и объркани, защото си мислят, че това е проява на слабост. Аз и ти не сме изклчение от това правило. Никой не е. Никой не е имунизиран за страховете си и всеки ги носи със себе си като отдавна приготвен товар от живота, с когото сме обречени на кармична подсъзнателна връзка. Би било измама от където и да го погледнеш, без оправдания, ако един човек се опитва да излъже себе си, че не притежава никакви страхове. Пълна заблуда, както целия този сън, който те задушава.
Но също така знам, че ако не опиташ бъдещето ти е обречено на безспирни колебания и несигурност - задавайки отново и отново въпроса (колкото и комерсиално да е) “Ами ако………?”. Не сравнявай живота си с този на когото и да било, защото твоят път е изцяло индивидуален, с всичките си перипетии и блага, с уникалните си моменти и специални уроци. Когато сме готови да приемем себе си и да се свържем с отдавна забравеното дете вътре в себе си, тогава пътищата ни се преплитат и започваме да търсим ентусиасти, съмишленици, сродни души, които да ни помогнат да градим новата и по-добра реалност, плод на любовта и вдъхновението ни. Дейсвтителност, изпълнена с магия и харизма, способна да подхранва всяка мечта и да дава живот на вска идея. Помисли колко хубаво би било и нека пак да започнем с “Какво?”. Какво правиш за своето щастие и какво си готов да дадеш от себе си, за да бъдеш най-доброто, което би могъл да си. Какво искаш и как да го получиш? Какво си и от какво трябва да се откажеш, за да си позволиш да засияеш отново?
Буден ли си, или още спиш?
