Накъде сме тръгнали всъщност?
Никой не може да си отговори на този въпрос, защото той няма истински отговор. Има нещо моментно, което може да бъде преходен опит за отговор, но истината е, че ние не искаме да знаем поради причината,че искаме да запазим тръпката от това, че сме живи.
Това не е живот!
Всеки говори за тази тръпка, но за мен малцина са онези, които наситна знаят какво е значението на думата, какво е усещането тя да е вътре в теб, да ти дава живот, енергия, неизразими емоции.
Всеки може да е щастлив, да се усмихва, да се радва на онези, малките неща, които изригват в главата ти буйни, необоздани.. и..те правят едно неземно човече, което само се хили и не обръща внимание на света около него.
Някой ще кажат, че си жестоко напушен, дриги ще кажат, че си напълно луд, защото не могат да понесат, че някой може да има нещо повече от тях.
Жалкото е, че дори и да го имаха пак нямаше да го съзнават.
Хора - всякакви! :)
Колкото и утопично да е..то, щастието, съществува.
Само трябва да имаме търепението да намерим този малък остров.
Въпреки това ние предпочитаме да се мръщим, да се нервираме дори и за това, което не си струва, дори и за това, което не е наше, от което не ни боли, нито пък засяга.
Въпрос на интереси, а интересите стават все по-безинтересни с всеки миг.
Обичаме да четем тъжни неща, защото смятаме, че те са истината за нашето съществуване и се залъгваме, че всички останали са като нас, че всички са нещастни, защото очите ни са отворени само за това.
По същия начин един рок фен си мисли, че светът се върти само около рока и не му пука за нищо друго.
Има ли смисъл?
Защо трябва да задаваме въпросите, като винаги очакваме едни и същи отговори.  Или може би причината е, че малко са онези, които се осмеляват да пишат за щастието.
Изглежда то е по-трундо описуемо от нещастието.
Само се оплакваме - това не било както трябва, другото било прекалено хубаво, за да е истина.
Малко по малко си убиваме вярата във всичко, превръщаме се в безчувствени вещи, мебели, които с веремето стават вехти и ненужни.
Жените се плачат, че мъжете не ги възприемат като живи същества, а като дадености, но никога не си задават въпроса: "Къде е моята вина?". 
Много мисли, много затормозяване, задълбаване във всичко, в целия свят, а той най-накрая не ти се отблагодарява.
Тогава с какво е заслужил да страдаме за него.
Едва ли някой може да каже, че никога ама никога ..откакто е тук, на тая планета, не е съжалавал.
Извинявам се предварително, но няма да повярвам, дори и да спори до края на дните си.
И за какво съжалаваш, кажи ми?
Нима си просуснал шансовете си да бъдеш такъв какъвто си, но..всъщност ти си каквото си, който си, който си избрал да бъдеш.
Другото е частица от отминаващото, от безвъзвратното.
Тук хората обичат да казват "Шапка на тояга!", а аз казвам "Усмивка срещу "усмивките"!
Това, че остреща има нещо изкуствено, не значи, че е модерно, не значи, че и ние трябва да сме част от него....
Каквото и да сте чели преди, независимо от кого, независимо кога, то не е истина, не и сега, защото то е имало своя край, то е една отделна история, която не може да продължи вечно, а вие си мислите, че можете да съхраните живота й.
Малките неща, които присъстват навякъде, които са толкова банални и незаменими, те са всичко.
Съществено е да го видите, защото в противен случай пак ще казвате, че съжалявате. Дори и да не осъзнавате нещо, то е тук, то е там и винаги ще бъде, докато можете да го фиксирате с поглед, докато можете да го почувствате със сърцата си.
Колкото и да сте ги мачкали, те все още усещат, различавайки стойностното от несъщественото.
И това е тръпка, нали? ? ?
Днес е денят да си кажете "край", защото и краят поставя начало на нещо ново, защото новото е по-различно от старото и новото е това, което сте пожелали, а не това, което някой друг ви е наложил.

Pesenta.. e neshtoto, koeto okazva ogromno wliqnie :()

Хареса ми.
Не знам какво да кажа повече.

Blagodarq :)