Търсиш себе си в нищото.
Замисляш се... докато се осъзнаеш...моментът е отминал.
Не можеш да спреш, не можеш да иключиш единственото, от което толкова дълго си бягал.
Не можеш да останеш така вледенен, така безчувствен.
Мозъкът ти се изпълва с болезнен поток на мисли.
Чуваш хората, коментиращи около теб.
Малко по малко осъзнаваш колко си самотен в това претъпкано пространство.
Осъзнаваш, че през цялото време си игнорирал всичко и всички, защото си смятал, че си по-значим.
Мислил си, че само ти познаваш болката, страданието, разочарованието.
Сам си... напълно сам.
Всички спряха да ти обръщат внимание доста, преди да се изолираш напълно в себе си.
Доста, преди да разбереш, че виновният си ти.
Че ти си този, който не понасяше непрестанният шум, щастието, усмивките, емоциите...безспирните коментари, демонстративните "навици".
Поемаш дълбоко въздух, осъзнавайки, че няма как да ги върнеш, няма как да върнеш себе си.
Заключил си се толкова дълбоко и безвъзвратно, че вече не знаеш кое е реалност и кое е провокирано от въображението ти.
Мислиш, че си открил всички отговори, но си толкова изгубен в собствената си заблуда и това те кара да се чувстваш побъркващо объркан, разгневен, но и безпомощен.
Роб на обстоятелствата.
Протягаш ръка.
Пространството е пусто.
Никой не е останал около теб.
Никой не среща ръката ти, насочила се в тъмнината в търсене на частица топлина.
Боли те.
Знаеш, че можеше да си с тях, там ..щастлив, обичан.
Избра да останеш неразбран в сянката на егото и непримиримостта си.
В сянката на един неизживян миг.
Пое по този път, мислейки, че те ще те подкрепят, но тогава не знаеше, че един по един ще си заминат и ще те оставят в тъмнината.
Те търсиха светлината на деня.
Ти погуби себе си в мрака.
Те искаха да избягат от самотата.
Ти затвори себе си в крепостта на собственото си съзнание.
Те се опитаха да надникнат през малкото прозорче, което ти остави за да дишаш, но тогава ти реши, че трябва сам да се задушиш.
Не спря дори и когато въздухът вече не навлизаше в дробовете ти.
Притъмня ти...
Единственото нещо запазило се в съзнанието ти беше образът й.
Тя ти се усмихваше с онази озаряваща ангелска усмивка, разтапяща сърцето ти.
Усещаше едва доловимия й аромат...
Господи!
Този аромат те върна във времето, когато тя бе готова да направи всичко за теб, да бъде всяка за теб, да бъде всичко за теб...
Очите й...
В тях ти виждаше целия свят, виждаше себе си такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш - свободен, разбран, независим от всичко, кеото ви заобикаляше.
Тъмно е.
Едва успяваш да запазиш облика й в съзнанието си.
Бавно избледнява и се страхуваш, че много скоро ще я загубиш безвъзвратно, болезнено.
Опитваш се да се бориш.
Последни сили.
Последни мисли, изпълнени със съжаление.
Последен поглед.
Всичко се разпада сякаш за миг.
Същият този миг, в който ти я видя.
Същият този миг, в който й каза за първи път "Обичам те!", мигът, в койото пръстите ви бяха сплетени в едно цяло и всичко изглеждаше вечно и неразделно, мигът, в който устните ти докоснаха нейните и насладата бавно се разпростря по тялото ти, докосвайки се до всеки нерв от талото ти, пробуждайки сетивата ти, превеъщайки се в мощно електричество, преобръщащо цялото ти същество.
Същият този миг, в който лъжите ти съсипаха всичко.
Мигът, в който сълзите й се стичаха от тези прелестни очи, на които ти не спираше да се любуваш и възхищаваш...очите, които те гледаха изпълнени с обич и доверие.
Мигът, в който ти я остави безмълвен, безчувствен, апатичен към човека, който ти показа най-сладкото от живота, който ти даде най-ценното от себе си, който те превърна от онзи, който не виждаше смисъл в съществуването си в момчето, което обичаше лудо, което действаше смело и следваше мечтата си да промени света.
Мигът, в който се обърна и си тръгна.
... Търсиш себе си в нищото.
... Замисляш се.......нищо не ти остана.
Празна стая.
Празно сърце.
Празно съзнание.
Самотата, която ти сам извика, отвори й вратата и я настани на любимия си стол, подари й любимите си вещи, заключи в нея любимите си спомени...където затворници са любимите ти хора, където си затворник самият ти...