Преминавайки през разнообразни опити да събера в няколко листа хартия онова, което някак си все остава в периферията на съзнанието ни, а ни е толкова познато и близко, реших да напиша тези редове. Литературата е бедн източник за тези, които искат да преоткрият себе си във всяко свое действие, във всеки жест, разктриващ истинността и дълбочината на човешката душа. Никъде в книгите не ни разкриват докъде можем да стигнем в свободата си, как да ограничим изборите си така, че след време да се обърнем назад и да гледаме с опиянение и усмивка на историята си от момента на създаването й. За онези, които още не са осъзнали потребността от задълбаването дълбоко в мислите си. За онези, които не са намерили светлината, която предопределя изборите им, извисявайки ги над всичко и всички. За онези, които непрестанно търсят отговора на въпроса „Защо?” , без дори да се опитват да пречупят това, което виждат и ги заобикаля през призмата на субективното. За онези, които се колебаят дали „са”, или „биха могли да бъдат” онова, което са ограничавали в мислите си и са затривали в хронологията на мечтите си. За онези, които не виждат нищо отвъд видимото и осезаемото. За онези, които са се предали още преди започване на битката и са загубили искрицата на надеждата за спечелване на войната.

Да позволим въображението ни да достигне онези равнища, в които вече не сме част от цялото, а сме по-скоро самостоятелна единица, бореща се със системата и взаимообвързаността й с всяка една частица от скромното ни ежедневие. Кое ни кара да извървим пътя към себеопознаването и изграждането, ако не самата амбиция да градираме в унисон с тенденцията на момента, вглъбени в стремежа да догоним изпуснатото и да се впуснем в непознатото.

Там някъде се крие златната среда, разковничето, кеото е загубено в купа сено, нетърпеливо да бъде намерено, късметът, който се е спотаил зад ъгъла и чака поредната си среща, за да я направи жертва на безцеремонността си и да задвижи всичката енергия, необходима за постигане на велики дела, успехът, който завладява разсъдъка ни и го въплащава в една добре смазана машина, готова да помете всичко по пътя си, безпристрастна към обстоятелства и слабости.

Колкото и абстракнтно и хаотично да звучи, а може би дори и налудничево, това е една малка интерпретация на всички онези мисли, които сякаш обсебват, съзнателно или не, цялото ни същество за толкова малък промеждутък от време, че в един момент се питаме това наистина ли беше в главата ни, или е плод на една развинтена фантазия.

Всичко се случва толкова бързо, толкова динамично, че постепенно усещаме как миг по миг губим контрол над ситуацията. Поставяме си очаквания, които дори самите ние не бихме оправдали, правим първи стъпки към сблъсъка с действителността. Болезнени стъпки, изпълнени с много неравности и спънки. Пари, боли, наранява. Копнеем за паузата, която ще ни донесе елексира, който магически ще измие историята и ще даде основата на настоящето. Мечтаем за бъдещето, но тук и сега сме просто прашинка от всичкото, микроскопично създание, сътворено да надхвърли капацитета си и да се рее в потока на съществуването си.

Водим обречена борба с времето и пространството, лутайки се из обозримото в търсене на вечността. Непримирими сме с неправдите, но същевременно с това позволяваме да бъдем изтривалка за онези, които най-нахално се подиграват със съществуването ни.  Материализираме всяка идея, подценявайки истинската стойност на първоначалната ни концепция. Колебаем се в нюансите на сивото и черното, игнорирайки съществуването на останалата палитра от цветове, вдъхновяваща „просветлениете”.

"Водим обречена борба с времето и пространството, лутайки се из обозримото в търсене на вечността."
И така до края...на дните.
Поздрави за постинга!