Изглежда не бе достатъчно, за да му се насити. Период от време, очертал границите си в пространството. Прелиташе от цват на цвят в заблудата, че всичко може да продължи. Откриваше разлика в приликите - те не бяха обичайното постижимо и п...

-Лили, защо чак сега?
-А имаше ли смисъл преди?
-Аз вярвах, че ще го намеря...

Подминавам те, макар да знам, че искам да докосна ръката ти.
Искам да кава това "Здравей", което ми дарява сила
и ме изпълва с желание за живот.

Вълнообразна мисъл, изпълнена със съмнения, премина през уморения й мозък. Силният й и бурен пулс сякаш сега стихваше неравномерно. Бе вгледана навън, през прозореца, който наблюдаваше природата, сътворила не едно чудо. Тя я вдъхновяваше...

Смехът се отразяваше в небесно сините й очи,
Които бяха като прилива и отлива,
Като началото и края на всичко.

"Къде си слънце? До кога да те чакам?
Къде си скрило лъчите си?
Защо ме мъчиш в тъмнината?

Непонятност, намерена сред нищото.
Изкупление, обладано от зверовете на съзнанието й.
Крехкост, пречупваща грациозната й плът.

Още когато го погледнах разбрах - той не бе просто момче... той не бе просто човек.. Определението, което ще дам по-късно за него е най-невинното, най-нежното.
Как да се промъкна в ангелската душа, за да разбера колко много обич има там?
...

Поглеждам в очите на човек и само това привидно малко действие ме прави щастлива. Усмивката на приятелите ми ме възкачва в небеса, не бленувани досега. Да можеш да усетиш жарта, пламъка на духа на заобикалящите те хора, които силно обича...

Една поредна усмивка,
усмивка, озаряваща лицето му...
Нищо повече не очакваше,

Беше един от поредицата дни, в който всичко й се струваше невъзможно непоносимо. 
Сивотата, обкръжаваща я, обгръщаше все по-задушевно и истерично дъха й.
Паника!

С иронична усмивка осъзна, че в себе си открива две зависещи едно от дрго същества. 
Еднотонаричаше "Меланхолия", а другото - "Веселие".
Не притежаваше собственост над действията си в тези отчаяни моменти, в който се луташе