Студенти. Безпогрешни сме. Не се колебаем. Избухваме. Неконтролируеми сме. Събрани сме от цяла България. Разнообразни интереси, мисли, копнежи...

Така го срещнах – случайно. Не подозирах. Не съм си и помисляла, че месец по-късно ще съм приятно обсебена... или не толкова „приятно”. Стоеше срещу мен. Едва ли подозираше, че се възползвах от всяка възможност да попия думите и израженията му. Усещах спокойствието му. Изглеждаше свободен, сигурен в настоящето, необременен с миналото. А аз продължавах да се взирам в бъдещето.

Усмихва се (вероятно на себе си).

Усмихвам се (мислейки си, че усмивката му е провокирана от мисълта за мен).

Трябва ми малко време, за да измисля какво точно да кажа (изчервявам се).

Не знам какво ще го впечатли (всеячески се опитвам да се запечатам в съзнанието му).

Решавам да се оставя по течението (но мозъкът ми търси „правилните” думи).

Той е различен (в моите очи).

Искам да говоря необикновени неща (без да ги обмислям).

Говори ми (аз се опитвам да слушам, искам да слушам).

Клатя глава одобрително (без абсолютно никаква представа за какво се съгласявам).

Някой друг почва да говори. Опомням се. Колкото повече искам да се доближа до него, толкова повече неосъзнато се отдръпвам. Тръгвам си, без да кажа „Чао!”. Искам да се върна там, при него. Искам да кажа още, да направя още, да бъда всякаква, да мога всичко. Искам го, но не заради себе си, а заради него. Искам повече. Превръща се в зависимост. Искам още малко време или по-точно – искам достатъчно време. 

Страхливка!