“O….my darling... How beautiful you are…

…and every single tear I cry…”

Думите постоянно изпълваха мозъчните му клетки...

Не намираше изхода, който бе някъде там...

Чакаше го...

Изпит от съдбата,

Блуждаещ,

Несигурен...

Съзнанието му бе отнето от тези женски мисли,

Каращи го да се превръща в мекотело...

В истинна неистина...

Красотата й и до сега го сломяваше..побъркваше...

Бе нещо изгубено във времето,

Незнайно къде забулено.

Срамуваше се от избора си,

Ненавиждаше желанията си,

Които напираха все по-настойчиво и обземаха мислите му...

Вече не бе мъж... или поне по нейните стандарти.

Вече бе човек, който вярва в нещо,

Което не може да докосне,

В нещо, което не може да обхване с ръце...

В невидимото..

Кръщението му в новите вярвания извърши тя...

Преструвките бяха всичко отминало...

Настоящето бе всичко,

което притежава...

Уморен..

Или по-точно неадекватен да отвърне на удара й..

Зашеметен..

От безпаментине й прояви на безразличие,

Които зачестяваха с времето...

Нетрадиционен прогрес,

Предизвикващ го да се пребори с нея,

Да я изкорени от себе си...търсейки времето, вярата.

Умислен, пронизан за сетен път

От това прелестно създание,.

Той за първи път повярва,

Че може сам да избере,

Че можеи да стъпи здраво на земята,

Която го очакваше.

Песента малко по малко

Започна да се изтръгва от съзнанието му,

Като това бе единственото,

Което той желаеше повече от всичко.

Въпреки ненавистта си към всичко и всеки,

Породила се от връзката му с нея..

Той прогледна...

Отвори очи с високо вдигната глава...

Напомнящ на онова момче,

Което преди 3 години не спираше

Да дарява надежда, да дарява радост на всеки,

До когото се докосне.