Спирам, затаила дъх..
Задавайки все същия въпрос...
Погледнах през малкото прозорче,
замъглено от утринната мъгла..
Чаках то да ми покаже пътя..
да ме озари със светлината на деня..
Защо ли трябваше да чакам?
Улицата бе безкрайна..необятна.
Дори и погледа ми не знаеше изхода от тази права..
Като отроче осланило се на късмета,
съвкупност от душа и плът...
Лутащта се с всяка крачка..с всеки дъх...
Чуваше звуци..виждаше лица..
Едни усмивки, отправени към слъцнето..
Едни сълзи...търсещи в...какво?
Мир и свобода..
Апатия и болка..
Онемяла скица, посребрена от пепелта...
Златни извивки, очертаващи образа..
Словата си останаха все така неразбрани..
останали на заден план в чуждото съзнание..
И..да..!
Всичко бе свързано..все още е .. и ще бъде!
Докато аз не го откъсна от себе си,
докато аз не даря живот на илюзията.
Абстрактността е понятието,
не намерило приложение там...в сърецо ми...
Всичко е заключено....спотаено в един таен свят...
Една черупка от недорозумения...
всевъзможни интриги..без грам охолие..
Контрастът все повече и повече ме привлича..
Шепне ми нежни слова..
проникващи зад невидимата стена..
Неприкрит блян,
разтворил очите ми..отново се завръща..
Усещам го..
Мечта..издигаща ме някъде...без да вярвам,
че мога да се върна...
Без да мисля,
че мога да се справя..